***

Обикнах те на лунна светлина,

дали приказката ще продължи

и на сутринта...

***

Цветя в косите,

сълзи в очите,

но от щастие...

***

Ухае ми на мандарини.

Сякаш Ботуша е

в ноздрите ми.

***

Дим в шепа,

луда страст,

Л-Ю-Б-О-В.

***

Боли от светлината,

искам звезди

в очите ти.

***

Ръждивите цветове

на асфалта

още галят нозете ми.

Въпросът е какво даваме!

Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов. Но не това ни наскърбява. Болката започва, когато не даваме любов. Родени сме, за да обичаме. Може да се каже, че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов. Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране, причина за много от нашите проблеми... Истината е, че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов. Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е какво даваме!

Алън Коен

Поздрав за всички мои приятели!

Специален поздрав за всички мои приятели! Обичам Ви! :)

Грабни мига!

Всеки един от нас има проблeми, трудни пътеки, които трябва да извърви. А те са толкова много, че понякога не му се иска сутрин да си отвори очите, защото му е "криво". Но дълбоко в себе си вярвам, че всеки един от нас се ражда с някаква мисия на този свят. Мисия, която осъзнава в най-трудните си моменти, когато остава сам със себе си и има време да зърне в душата си. И ако успява да живее така, че освен за себе си, мисли и за другите, значи тогава не тежи на тази земя. Ако поне веднъж е предизвикал усмивка, послушал изповедта на човек, изпаднал в беда, макар и непознат, ако поне веднъж се е взрял в детските очички, значи не е живял напразно.

"Homo sum et nihil humani a me alienum puto." /"Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо."/е казал Теренций преди много векове и е бил прав. Защото колкото и да се опитваме да бъдем добри, понякога имаме моменти на слабост, когато нараняваме или нас нараняват. Но важното е след това да осъзнаем грешките си, да се усмихнем на света и да простим на хората и то не само на Коледа.

Важното е, дори да има разочарования, да грабнем мига и да поемем по шарената дъга към непознати светове, към звездите, към мечтите и към хълмовете, разцъфнали от пролетното слънце. Защото не е важно колко си живял, важно е КАК си живял и до колко човешки сърца си успял да стигнеш, усещайки пулса на Вселената.

Животът наистина е прекалено кратък, но е хубав и шарен! И ако успееш да уловиш цветните балони в ежеднението, значи не си съществувал, а си ЖИВЯЛ, ти си ЖИВЯЛ...

Танцува ми се като пуканка

Танцува ми се като пуканка

в тенджерата на живота.

Слънце жарко да ме пали,

люляк ароматен да ме гали.

Да тръгна по прашните пътища

на света,

да прекося планини

и морета,

в Индия слънцето да пращам,

в Африка изгрева да посрещам...

ЖИВЕЕ МИ СЕ!

Красотата на Ирландия!

"Кака гола!"

Представям ви Сашко. Малкият сладур е на 2 годинки и няколко месеца, вече може да ходи и да говори на своя странен бебешки език. Той е университетеско дете, защото родителите му все още са незавършили студенти и много често, когато имат път към университета взимат и него, защото няма кой да го гледа. Но вчера имаше. И тази щастливка бях аз! :) Това е едно от най-лъчезарните и най-усмихнати бебета, които някога съм виждала. През цялото време усмивката не слиза от личицето му, освен в моментите, когато тати или мама не са дълго време (час-два) до него. Тогава се мръщи и дори не иска да яде от любимите си желирани бонбони - мечета.

Когато се ядоса пък казва: "100 пъти!", което ще рече, че повтаря баща си, който понякога, когато Сашко прави бели (все пак е дете) му се кара: "100 пъти ти казах да не правиш така!" :)

А когато от някъде чуе музика, усмихва се широко и със сладко гласче почва да обяснява на другите, че "бати пее". Но най-интересната му реплика вчера беше, когато погледна чантата на сестра ми, върху която има изрисувана картинка на Tinker Bell и с лукава усмивка каза: "Кака гола!", което естествено доведе до неудържим смях. А Сашко ни гледаше с красивите си сини очи, замълча и пак повтори: "Кака гола!" :) Та от вчера насам се чудя кои други герои на Дисни са "голи", за да съм подготвена за следващия път...

Обичам влюбена да бъда

Обичам влюбена да бъда

да вкусвам аромата ти

да свиквам с липсата

и да мечтая

за думи и цвят.

Искам на дъжд да ми ухае

сутрин ти да си до мен

о, baby пак отворих ковчежето

на мечтите си

на душата си

парфюмът ти...

думите са безсилни.

Нощта ме задушава

сънят за теб ме спасява

ТИ нищо не разбра...

Обичам, Обичам, Обичам

да бъда влюбена...

Можеш ли да обичаш?

Съвсем сериозно питам - можеш ли да обичаш? Можеш ли да дадеш в името на любовта всичко, на което си способен без да се страхуваш? Без да мислиш много, много? Ромео не е мислил, когато е умрял за Жулиета, както и много други след него. Не го е направил, за да може Шекспир да напише гениалната пиеса, която ще се чете много векове след него. Направил го е от любов! Тук не казвам да се самоубивате, за да докажете любовта си към някого, но не умираме ли малко, по-малко, когато всеки път уж открили любовта, я отблъскваме и се страхуваме да й се отдадем изцяло? Не убиваме ли частица от себе си, от сърцето си, от душата си? Но едно е да се радваш на слънцето от земята в хубав пролет ден, когато всичко наоколо е разцъфнало, а друго е да тръгнеш и да се опиташ да стигнеш до него, въпреки че знаеш, че тогава би бил силен, колкото една пеперуда, умираща от размазани крилца...

Колко пъти уби любовта още в зародиша си? Колко пъти си каза: "Не му е сега времето, имам изпити, много работа, крайни срокове..." По-богат ли стана? Или по-щастлив? Банковата ти сметка може да е "набъбнала" сериозно, но колко хора, колко сърца можеш да нахраниш с тези пари, като собственото си сърце не можеш да нахраниш, както трябва... Защото бързаш! Постоянно! Дори храната, която си купуваш е от Fast Food. Къде изчезна Човекът? От къде това безразличие към всичко и най-вече към Нейно Величество Любовта? И както бях чела на едно място " Всички търсим своя малък рай, а намираме самотен край", именно защото се страхуваме.

За съжаление или не, все още не мога да направя пълна аутопсия на любовта, както се беше опитал да направи един от любимите ми блогъри. Защото съм нито толкова мъдра, нито толкова добре познавам хората. Как да ги позная, като те самите не познават себе си, изгубени между лабиринта на живота, мъчейки се да изпитат и да имат нещо истинско, което след това с лека ръка унищожават, убиват, мъчат...

Замисли се сериозно дали можеш да обичаш? Дали и ти не си поредното човече, което се страхува да бъде обичан и да знае, че е ценен за някого? Знам, че повечето от вас ще отговорят: "Ама моля ти се, как можеш да задаваш този абсурден въпрос? Нима има нещо по-хубаво от това някой да те обича?" Оказва се, че има! Но въпросът не е в това... Важното е да послушаш себе си и да продължиш напред през бури и слънце, през кални пътища и поля с цветя, през пустини и снегове, колкото и трудно да е това понякога.

"Животът е като плуването, спреш ли да плуваш, потъваш!". Не искам да потъвам! Не искам да се превръщам в жалка мижитурка, която не може да обича и пропилява целия си живот в грешни забавления и грешни мечти! Не искам да съм безнадежден вик, разкъсващ тъмнината на нощта! Искам да обичам! Искам да съм АЗ! Искам да рисувам стихове по слънцето и да тичам под дъжда, мокрейки краката си и усещайки с всяка фибра на тялото и душата си, че ЖИВЕЯ!

Затова, мили ми приятелю, където и да си по света, с каквото и да се занимаваш, каквото и да чувстваш в момента, намери сили да обичаш! Ако няма кого, обичай изгрева - той никога няма да ти изневери, вечно ще е там с цялото си изящество! Обикни други светове, други култури, прашните рафтове с книги или последното есенно листо, останало сам-само върху клона на дървото, борещо се срещу вятъра! И никога, никога, никога не забравяй, че "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват...", продавайки мечтите си...

"Имало едно време едно момиче, което обичало..."

Усещам те с всяка фибра на тялото и душата си, а си толкова далеч, толкова строг понякога... Но ме караш да грабя с пълни шепи от живота, макар понякога да си като шепа пясък, изчезващ между пръстите ми.Идваш и си отиваш с повея на вятъра, с гласа на славея- уморен и уплашен от здрачeвината на деня. И когато дойдеш, знаеш как да докоснеш струните на сърцето ми и тогава оставам без сили, колената ми омекват, слънцето пари дланите ми, оставям горещи стъпки по пътеката към звездите, опитвайки се да събера звезден прашец в огромна кошница, като че ли нищо друго няма значение.

Правиш ме по-добра, караш ме да мечтая и да си тананикам в ранни зори оная песен, която дори не знам дали съществува, дали я има... Обичам да обичам тази любов така, както недовършените стихове! Вдъхва ми сили, раждам се отново и отново като феникс от пепелта и душата ми прави серенада на сърцето и тогава... о, тогава... нищо друго няма значение. Защото стотиците километри между нас се предават и стоят изправени до стената като наказан първокласник, който и за момент не съжалява, че е там и че направил поредната пакост - това няма значение, той е награбил момента, затичал се е и скочил в прегръдките на вятъра.

Така те обичам аз... Не като Жулиета, умираща за своя Ромео, а като АЗ, създаваща малка Вселена от розови слънца и любов... Колко си ми нужен само, за да оцелея, макар и на стотици километри от мен - стига ми ръцете да се преплитат с твоите, дори насън, и да се усмихвам плахо, но истински... с очите си. Такава съм си аз! Не ме променяй, не искай нищо от мен, мога да ти дам само любов. Мога да докосна живота ти, да плъзна под кожата ти и да оставя уханието си завинаги там, защото "имало едно време едно момиче, което обичало..." и все още обича...

За стойността на нещата

Няма да говоря за цифри, а за стойност. За стойността на истинските неща, които са безценни. И макар гениалният Оскар Уайлд да твърди, че "В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо", смея да мечтая, че може би, въпреки всичко, има такива хора, които знаят истинската стойност на нещата. За себе си мога да кажа, че за недългия си жизнен път, успях да разбера някои истини, които ме правят щастлива.

Любовта е една от тях. Хиляди хора, хиляди нощи и дни са писали за нея, за силата й да променя и да преобръща всичко. Тя е онази светлина в края на тунела, която ни кара да мечтаем, да летим. Дава ни късчето топлина в студените, мрачни зимни дни, защото е "второто слънце на света"/Джордж Чапман/. И макар понякога да опустошава всичко по пътя си, без нея сме едно голямо НИЩО! И да, аз знам стойността й - измервам я в усмивки, прегръдки, топли и нежни думи... Знам, че няма да изгубя стойността на тези неща, защото в противен случай бих изневерила на себе си и на своята същност.

Откакто свят светува, всеки си задава един въпрос: "Какъв е смисълът на живота?" И макар отговорите да са различни, всъщност всеки се бори да стигне до този път, който ще го отведе до щастието. Онова усещане, което ни изпълва с хармония и ни дава вътрешен мир. И странното е, че нещата, които ни радват, понякога се запазват за цял живот - откакто се помня се радвам на първия сняг. Да, след това завалява още, но първите снежинки ме изпълват с надежда, че подобно както е в природата, всичко се върти и се променя. Снежинките стават вода, която дава сили на семенцата да покълнат и да се превърнат в прекрасни цветя. Знам стойността на тези неща и с никоя главоломна сума не бих могла да си ги купя, освен с една усмивка и душа, на която да позволя да се докосне до тази красота.

По-мъдрите от мен са казали, че ние сме просто едни пътници, които са тук за малко, но е важно с какво ще ни запомнят следващите поколения. Не е нужно да пишем като Шекспир или да мислим като Айнщайн, важно е как ги виждаме нещата и дали знаем стойността им? Защото, ако знаем, значи сме постигнали много...

Есенен шепот

С цялата си прелест есента вече е тук. И макар дъждовна, мъглива и студена, светът се е обгърнал с уют. Дори и най-шумният град сякаш е затаил дъх, заслушан в шепота на ситния дъждец и капещите есенни листа... пъстри, пищни, тиквено-оранжеви, а понякога пурпурно-червени...

Насладете й се! :)

Мъдрият просяк /индийска народна приказка/

Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз.
— Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
— Деля го на четири — отговорил просякът. — Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.
Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:
— Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
Но просякът не им казал нищо повече. Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя. Царят му заповядал да говори и той не можел да не се подчини.
— Царю — казал той, — дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
— А кой взема заем от тебе? — попитал царят.
— Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.
— Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? - попитал пак царят.
— Имам малка дъщеря - казал просякът, — за която трябва да се грижа. Но когато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
Накрая царят попитал:
— А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
— Царю, този храм е моето тяло, а богът — душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
Царят много харесал отговорите на просяка.Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.

Работата...

Една цигара съкращава живота ви с 2 минути.

Бутилка алкохол - с 4 минути.

Работата - с цели 8 часа.

Сами си направете извода. :) :) :)

Настроение

Беше миг наслада,а ми се искаше да се слее с безкрая и никога да не свърши... На пръв поглед бе едно съвсем обикновено виенско кафе, в съвсем обикновено заведение, но иначе в любимия ми град - Търново. Не знам дали сте забелязали, че кафето е по-сладко, когато е сервирано с шепа усмивки, хубаво настроение и хубава музика. Като добавим към цялата тази картина и вълшебната гледка към река Янтра, хълма Света гора, къщичките, които като че ли са построени една върху друга, то тогава това се нарича земен рай. Дори цветята, от които бях заобиколена, ухаеха по свой си странен и прекрасен начин.

Някъде, поне на 3 км от мен, се чува камбанен звън, примесен със звука на преминаващите коли и жуженето на пчеличките, които се къпят в багри в цветята до мен. Толкова много красота откриваме в такива моменти...

Тези моменти се случват съвсем случайно и неочаквано и тогава чувстваме вътрешен мир, който ни успокоява и ни дава да разберем, че сме мъничка, но важна частичка от този огромен свят.

А денят бе хубав - слънчев, ясен, с аромат на канела и цветни капки... Защото е есен, защото е есен...

Книгата отива при...

Късметът се усмихна на Aivanova и тя печели книгата на Емануил Попдимитров - "На дива роза пъпки нежни". Честито! :)

Те също имат нужда от любов - точно като теб!

Фестивалът на портокалите

Всяка година в Амстердам се провежда един необикновен фестивал - Фестивалът на портокалите.

Денят на царицата в Холандия се чества на 30 април, а оранжевото е цветът на кралската фамилия. Тогава техните улици, пътища, паркове и канали се превръщат в море от портокали. Препоръчително е, ако не и задължително да носите оранжеви дрехи на този ден, защото това е едно голямо оранжево парти.

До април все още има време, но дотогава можете да разгледате снимките от миналия фестивал.

Надникнете и тук. :)

Подарявам книга!

Първата ми публикация в този блог е от 6 ноември 2008 г. Не съм от тези блогъри, които пишат всеки ден, защото не винаги имам вдъхновение. Не знам колко хора го следят редовно и му се радват, макар вече броят на последователите да е 50. :)

Преди време си бях обещала, че ако някой ден имам толкова читатели на блога, ще направя нещо като "юбилей" на последователите. Затова реших да подаря на един от Вас една прекрасна книга от личната ми библиотека. Става въпрос за книжката "На дива роза пъпки нежни" - любовна лирика от Емануил Попдимитров. Единственото нещо, което трябва да направите е да оставите коментар под тази публикация. Ще избера на кого да подаря книгата чрез жребий. Краен срок - 15 септември. Пощенските разходи са за моя сметка.

Както и искам да благодаря на всички, които ме четат, коментират или просто минават от тук случайно! Обичайте се и се усмихвайте повече! :)

Поуки за живота

Американецът Хорас Джаксън Браун е човек с многостранни дарби на поет, художник и музикант. Автор на редица книги, които са продавани в милиони екземпляри по цял свят. Във видеото, което съм качила, ще прочете част от мъдрите съвети, които дава той...



"Няма нужда да гледаш надалеч,
за да зърнеш някакво чудо.
Какво по-необикновено от гъсеницата,
която се превръща в пеперуда,
жълтъкът - в пиле,
жълъдът - в могъщ дъб?"

"Непорочен възел" - една необикновена история

"В отдавна забравени времена в древна Анатолия живял селянинът Гордий, който управлявал град от Лидийското царство. Един ден, докато Гордий орял нивата си, ято птици накацали около вола. Гордий останал поразен и разбрал, че това е предзнаменование. Веднага тръгнал към съседния град, за да се допита до гадателите, и там срещнал красива девойка, която му разкрила, че птиците са поличба за царската му съдба. Щом разбрала, че селянинът пред нея ще бъде важен човек, девойката сама предложила да стане негова царица.

След това Гордий подкарал каруцата си към храма, където хората го посрещнали като владетел. Оракулът вече им бил съобщил, че първият, който пристъпи в храма, ще бъде техен цар, затова приели селянина с почести. В знак на благодарност за новополучената власт Гордий решил да дари каручката си на храма, като вързал хомота за теглича с дълъг, сложно изплетен ремък, легендарния Гордиев възел.

На този усукан възел не се виждало нито началото, нито краят и никой не съумявал да го развърже. Легендата гласи, че който успее да се справи, ще бъде следващият владетел на Мала Азия. През 334 г. пр. Хр. Александър Велики вдигнал стан за зимата в Гордион и пожелал да изпълни предсказанието. Качил се до крепостта при каручката на Гордий. Макар да знаел, че възелът трябва да бъде развързан, Александър, който не успял дори да го разхлаби, го разсякъл с меча си. "

Това е прологът към романа на Холи Пейн "Непорочен възел". Книгата е толкова интересна, че се чете на един дъх, като постоянно се смесват митове, моменти от историята и настоящето. Действието се развива в 1953 година в едно малко турско селце Мавису (букв.пр. "синя вода"). Селцето се намира високо в планината, далеч от цивилизацията, с приказен пейзаж. Това е земята, по която са минали Александър Велики към Сирия и Баче - към Месопотамия; земята, която е приютила в себе си древния свят.

Главната героиня в романа, Нурдане, е необикновено момиче, защото въпреки парализираните си крака, тя притежава невероятната дарба да тъче прекрасни килими. Всеки възел, който прави е съвършен и мечта на всяко момиче е да притежава в чеиза си неин килим, защото всички вярват, че те помагат при болести и носят щастие.

Бащата на Нурдане, Али, създава мита за непорочните възли, в опит да възстанови честта и достойнството на болната си дъщеря. Всички вярват, че тя трябва да опази ръцете си чисти, за да може Господ да тъче килимите с нейните ръце.

Животът й се променя, когато в селото пристига лекарят Адам, който иска да се ожени за нея. Негов съперник за красивата тъкачка е антропологът Хенеси, който търси свидетелства за древната фригийска богиня Кибела, Майка на боговете и всичко живо на земята , на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Тя е заинтригувана от неговия интерес към Кибела и древния свят, а той - от хилядите съвършени възли, които Нурдане преплита в прекрасни килими.

"Непорочен възел" е красив роман, богато съчетаващ в себе си история, традиции, култура и любов. Изпълнен с неочаквани обрати, романът проследява пътя на една изключителна млада жена, която търси своята същност и пътя към любовта.

Авторката Холи Пейн, "новата Шехерезада", за историята на "Непорочен възел" казва:

"На този свят понякога откриваме места, които никога преди не сме посещавали, но още щом се озовем там, се променяме завинаги. Всички си имаме роден град и къщи, където сме израснали, където понякога се завръщаме, и незнайно как ни обзема особено чувство, когато прекрачим прага. Някои наричат това усещане кармична връзка със земята и там познаваме всичко по-добре дори от родното място. Изкривено чворесто дърво, завой на пътя, шепотът на планински път. Там не са ни необходими знаци и табели, защото знаем къде отиваме и всичко се превръща бързо и неочаквано в наш дом. Изпитах това усещане в Турция."

Тази книга е като приказка. Когато я четях нямах търпение да разгърна набързо страниците, за да разбера какво ще се случи. Това е една от онези книги, които постоянно те държат в напрежение, стават част и се сливат с деня ти. Ти също ставаш част от ежедневието на героите, до такава степен, че усещаш аромата на цветята, на нощта, на скалите... Това е роман, който ще го помня дълго, защото през цялото време ми ухаеше на мистика, любов и ... макове.

Приятно четене! :)

Стълба към звездите

Ако имах стълба,

щях до звездите да се изкача,

милиони в кошница златна

щях да набера.

Със звезден прах

земята бих покрила дори,

за да няма глад, мизерия и войни.

Аз просто искам да живея... и да обичам! Това е смисълът...

Отказвам да живея в дни, които са черно-бели. Искам цвят, емоция, свежест! Искам да усетя живота с всяка фибра на душата си, без да губя време - още днес и сега, тук... Защото, колкото и клиширано да звучи, животът е кратък и втори шанс нямаме. Не искам да позволя на ежедневието да ме погълне и да оцвети всичко около мен в сиво. Искам да забележа и да се порадвам на жълтия цвят на слънчогледовите поля; погледът ми да се къпе в пурпурните багри на залеза и мастиленото синьо на морето... Босите ми крака да усещат свежестта на утринната роса и парещия пясък на пустинята.

Искам да напиша истинска приказка ... приказката на моя живот. Искам детето в мен винаги да остане живо - онова дете, което е спонтанно, тича, скача и винаги забелязва вълшебното в света. Онова дете, в чиято ръка се раждат безброй сапунени мехури, толкова крехки и толкова красиви в краткотрайния си живот.

Искам да танцувам под звуците на лунната мелодия и на пътя на звездния прашец... Искам да пея, заедно със славея и да се сгуша в топлата прегръдка на природата... Да вдишвам кехлибарения цвят на лозята и да мечтая...

Аз просто искам да живея... и да обичам! Това е смисълът...

6 малки неща, които ме радват

Благодаря на Деница - На "ти" с парите за поканата да споделя 6 малки неща, които ме радват. Ето ги и тях:

1. Шоколад "Своге" - най - хубавият шоколад! Няма друг като него. Сещам се за миналото лято, когато за няколко месеца бях в Англия и бях откачила без "Своге". В магазина, откъдето пазарувах имаше сигурно поне 30 различни вида шоколад, но - НЕ! Аз си исках моя български шоколад "Своге" - млечен, с лешници, с лешници и стафиди, черен, черен с лешници...

2. Слънчогледови поля - имам усещането, че това е цветето, което винаги е усмихнато; че слънцето за него изгрява всяка сутрин, за да го гали с лъчите си и да остави целувката си по листата му. Разпръснати по хоризонта, достигащи до там, докъдето ти достига погледа, тези поля са ме оставяли винаги без дъх и без думи.

3. Хубава книга - обичам книгите! Откакто се помня чета и макар в последно време компютърът да ми "изяжда" по-голямата част от времето, понякога си открадвам няколко безценни часа с книга в ръка. Сещам се, преди време, когато живеех на общежитие, как излизах на разходка в "Света гора" (живея във Велико Търново), сядах на една пейка и така прекарвах в четене дълги часове. И всяка книга си имаше отделна пейка. До ден днешен си спомням на коя пейка препрочетох "Дядо Горио" на Балзак и се разплаках, като малко дете; на коя пейка - "Парижката Света Богородица", "Червено и черно" , "Жерминал" и т.н. и т.н.

4. Дъждовно време и хубав филм - "Няма нищо по-хубаво от лошото време", са казали хората. Когато вън вали, а напоследък доста често се случва, какво по-хубаво от това да изгледаш някой хубав филм. А дъждецът нека си ръми и "тананика" по перваза ми... :)

5. Щастливите хора - щастливите хора ме правят щастлива! Човек се "заразява" от усмивката им. Тези хора са в състояние да "предизвикат" цяла пандемия ... на щастие и радост у другите.

6. Разходките сред природата - това ме изпълва с много красиви емоции. Обичам дългите разходки, особено рано сутрин или привечер; след дъжд, когато всичко ухае толкова странно и хубаво, когато дъждът измива листата и всичко в природата се изпълва с онази феерична магия, която ни радва и ни кара да се усмихнем.

Малките неща придават на "ястието" Живот неповторим вкус и аромат, затова насладете им се! :)

Предавам щафетата на Чуденка, Златина, Бисер, Кремена .

Кътче от рая

Лятото се усеща във въздуха. Вече ми мирише на море, планина, почивка. Иска ми се да хвана пътя за някъде и да отпраша... всъщност вече го направих. :) Мястото бе Хотница, по-точно Хотнишката екопътека и Хотнишкият водопад, който е висок 30 м. . Прекрасната гледка, която се открива трудно може да се опише и всички снимки бледнеят пред истинската красота на това мястото.

Още в самото начало на екопътеката ще се натъкнете на обширна хубава поляна - идеално място за пикник - и на големия вир с водопада. Мога часове наред да стоя там и да наблюдавам спускащите се водни струи. Това място е опияняващо. Хармония, красота и любов - всичко на едно място.

Колкото по-нагоре се изкачвате по пътеката, толкова по-красиви хоризонти се отварят пред погледа Ви. Човек има чувството, че безбройните дървета, храсти и цветя никнат направо от скалите.

По-натам, пътят продължава по красива горичка и многобройни дървени мостчета - това е кътче от рая. Ако искате истински да се порадвате на реката, зеленината и всичко останало, седнете на някое от тези мостчета. Ще бъдете свидетел на вълшебния танц на водните кончета, които пърхат наляво-надясно.

Също така е възможно да се натъкнете на едно скачащо от радост момиче (моя милост :) ) .

И не на последно място, пътят до там и обратно в момента е прекрасен. Навсякъде има цъфнали слънчогледи ... докъдето Ви стигне погледа. Все едно са едни усмихнати личица, които Ви поздравяват с "Добре дошли в кътчето рай!"

Приятно изкарване! :)

Започни от себе си

Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ в Криптата на Уестминстърското абатство:
"Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живееех.
Но и тя изглеждаше непоклатима.
В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уви, те не искаха и да чуят.
Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример щях да променя семейството си.
Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света."

Започни от себе си - промяната е в теб. И... "бъди промяната, която искаш да видиш в света".

Ден без интернет

Вчера беше ден без интернет. Не съм включвала компютъра си, дори за 5 минути.:) Имах цял ден за себе си - без разните пощи, Skype, Svejo и всякакви други сайтове. Това беше глътка въздух. Усетих неделята с цялата й свежест и красота.

Първо бяхме на пикник, после чоплехме семки - не бях го правила от гимназията насам, сигурно. Денят продължи с разходка до парка с книга в ръка. Четенето от книжно тяло много повече ми харесва, отколкото от електронните такива. Няма как да не Ви е направило впечатление особеният аромат на хартиените книги... Аз го обожавам! Вярно е, че при електронните книги не се налага да мъкваш наляво-надясно някакви тухли, особено ако си на път, но емоцията е съвсем друга.

Вчера, на пръв поглед беше най-обикновен ден, най-обикновена неделя, но за мен беше най-хубавата от много време насам. Разбрах за себе си, че в последно време "се забивам" много повече пред компютъра и естествено това не ми се отразява чак толкова добре. Свежото не се крие само в Svejo.net, има го и сред природата, в криволичещите улици на града, в горещината на лятото и в усмивката на хлапето, ближещо фунийка сладолед.

Пощите, Skype'а, Facebook' а и всякакви други такива "екстри", могат по-често да се заменят с кафе с приятели и много хубави емоции.

Интернет колкото дава, толкова и взима - понякога, даже повече взима, отколкото дава. И затова съм решила да не се "забивам" пред "кутията", защото животът, който кипи навън е много по-хубав и може да ни даде безброй приятни мигове.

Забавлявайте се и усетете лятото с всяка фибра на тялото и душата си! Успех! :)

P.S. И определено не искам да бъда като този пич на картинката.

Над дъгата...

НАД ДЪГАТА

Някъде отгоре над дъгата
там, високо нейде в небесата
казват, съществувала страната,
за която пеят на децата.

Някъде отгоре над дъгата
толкова са сини небесата,
че каквото и да пожелаеш
там мечтите сбъдват се накрая.

Някой ден ще видя падаща звезда в небето
и ще се събудя там, където
облаците са далеч зад мене.
Дето се топят като бонбони всичките проблеми,
някъде далеч над сивите комини,
там е мястото, където ще ме има.

Някъде отгоре над дъгата
сини птици пърхат в небесата.
Сини птици реят се на воля.
Но защо, защо и аз не мога?!

Ако малки сини птички са щастливи
над дъгата пърхайки на воля,
то защо, защо и аз не мога?!

Превод:Harlequin

Слушайки тази песен, в главата ми винаги нахлуват "бонбонени" спомени от детството ми - толкова сладки, изпълнени с надежди и много мечти. Сещам се за летните вечери, когато не се прибирахме вкъщи до късните часове, защото играехме на криеница, гонехме светулките и наблюдавахме звездите. Жабите от близката река "изнасяха" своя концерт, заедно с щурците - толкова сладки и мелодични бяха песните им... Още усещам и онзи особен аромат във въздуха - смесица от най-различни аромати на цветя. Сещам се също и за дните, когато се катерехме по дърветата, за да си наберем круши и най-различни други плодове. Бяхме деца... гонехме вятъра, радваха ни пухкавите облачета; дъждът, който се изсипваше като из ведро толкова неочаквано и толкова неочавано спираше и се появяваше дъгата с цялото си величие и красота...
Ех, сладки са спомените от детството - "бонбонени" са, изпълнени са с ухание на лайков цвят, със слънчогледови усмивки и много, много мечти...

Никополис ад Иструм

На 18 км. от Велико Търново, по посока Русе, се намира древноримският град Никополис ад Иструм. Градът е построен от император Траян по случай победата на римските завоеватели над даките, които живеели на север от Дунав през II век. Затова бил наречен "Никополис ад Иструм" - "Град на победата към Дунав".

Основата на градоустройствения план са двете главни улици: Кардо максимус (в посока север-юг) и Декуманус максимус (изток-запад). На тях са успоредни останалите улици. Улиците са постлани с големи варовикови плочи. По тяхната повърхност се виждат издълбаните коловози на колесниците и колите. В средата под каменната настилка има зидан канал за нечисти води, който има естествен наклон на терена. За почистването на тинята са предвидени каменни правоъгълни шахти, които при нужда се вдигат. Отстрани на канала и по-плитко минава глиненият водопровод за питейна вода. Освен този зидан акведукт, имало е и други глинени водопроводи и каменни кладенци. Водоснабдяването и хигиената са били на високо ниво.

Градският площад под открито небе е бил в централната част на града. Бил е заобиколен с монументална внушителна варовикова колонада около четирите страни, високи около 10 метра. При тържества и зрелища народът седял на варовиковите седалки. Този градски площад представлявал своеобразна галерия от прочути произведения на бронзовата пластика. Тези произведения на изкуството били изработвани от местните скулптори.

В източнта и южната част на градския площад са се намирали пазарите, откъдето гражданите са купували необходимите им стоки и предмети.

В северната част на площада е имало просторна покрита зала - гражданската базилика, в която търговците водели деловите си разговори, предпазени от лошо време. Базиликата обикновено е заемала най-топлото място на градския площад (в случая южната част).

В западната част са се намирали различни обществени сгради, свързани с градския живот. Тук се е издигала постройката на Градския съвет (булевтерионът), в която заседавали градските съветници (булевти), чийто брой бил около 80-100 души. Те произхождали от местната заможна аристокрация.

Начело на градското управление стояла колегия от висши сановници (архонти), между които се намирал първият архонт. Останалите архонти се занимавали с реда в града, с раздаването на правосъдие и други неотложни задачи.

В южната част е бил разположен малък покрит театър за 350-400 души, наречен "одеон", предназначен за музикални, мимически и други представления, както и за лекции на оратори, философи и общественици.

Населението на Николопис ад Иструм е било смесено: италийци, траки и др. Срещат се имена на различни хора на умствения и физическия труд: лекари, каменоделци, ковачи, зидари, дърводелци и др. По време на разкопките се откриват различни произведения на художествените занаяти, оръдия на труда, множество глинени съдове, изработени в керамичните работилници или внесени отвън. Съгласно тогавашните разпоредби тухларниците се намирали само навън от града, за да не замърсяват въздуха.

В продължение на един век Никополис ад Иструм секъл 900 типа собствени бронзови монети, върху лицевата страна на които се вижда релефната глава на тогавашния император, а на задната страна: обществени сгради и различни божества.

Градът бил заграден с каменна крепостна стена, снабдена с 4 порти и множество потерни (тесни врати), кули и стълби. Върху монетите са изобразени някои от тях.

Навън от крепостните стени се простирали вилите на градската аристокрация, както и некрополът (гробището).

Градът бил окончателно разрушен от аварите и славяните в края на VI век.

Ако не сте били в Рим, а искате, просто отидете в Никополис ад Иструм. Този град за мен е "Българският Рим". Докоснете се до величието и необикновената красота на този древноримски град! Заслужава си!