"Имало едно време едно момиче, което обичало..."

Усещам те с всяка фибра на тялото и душата си, а си толкова далеч, толкова строг понякога... Но ме караш да грабя с пълни шепи от живота, макар понякога да си като шепа пясък, изчезващ между пръстите ми.Идваш и си отиваш с повея на вятъра, с гласа на славея- уморен и уплашен от здрачeвината на деня. И когато дойдеш, знаеш как да докоснеш струните на сърцето ми и тогава оставам без сили, колената ми омекват, слънцето пари дланите ми, оставям горещи стъпки по пътеката към звездите, опитвайки се да събера звезден прашец в огромна кошница, като че ли нищо друго няма значение.

Правиш ме по-добра, караш ме да мечтая и да си тананикам в ранни зори оная песен, която дори не знам дали съществува, дали я има... Обичам да обичам тази любов така, както недовършените стихове! Вдъхва ми сили, раждам се отново и отново като феникс от пепелта и душата ми прави серенада на сърцето и тогава... о, тогава... нищо друго няма значение. Защото стотиците километри между нас се предават и стоят изправени до стената като наказан първокласник, който и за момент не съжалява, че е там и че направил поредната пакост - това няма значение, той е награбил момента, затичал се е и скочил в прегръдките на вятъра.

Така те обичам аз... Не като Жулиета, умираща за своя Ромео, а като АЗ, създаваща малка Вселена от розови слънца и любов... Колко си ми нужен само, за да оцелея, макар и на стотици километри от мен - стига ми ръцете да се преплитат с твоите, дори насън, и да се усмихвам плахо, но истински... с очите си. Такава съм си аз! Не ме променяй, не искай нищо от мен, мога да ти дам само любов. Мога да докосна живота ти, да плъзна под кожата ти и да оставя уханието си завинаги там, защото "имало едно време едно момиче, което обичало..." и все още обича...

За стойността на нещата

Няма да говоря за цифри, а за стойност. За стойността на истинските неща, които са безценни. И макар гениалният Оскар Уайлд да твърди, че "В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо", смея да мечтая, че може би, въпреки всичко, има такива хора, които знаят истинската стойност на нещата. За себе си мога да кажа, че за недългия си жизнен път, успях да разбера някои истини, които ме правят щастлива.

Любовта е една от тях. Хиляди хора, хиляди нощи и дни са писали за нея, за силата й да променя и да преобръща всичко. Тя е онази светлина в края на тунела, която ни кара да мечтаем, да летим. Дава ни късчето топлина в студените, мрачни зимни дни, защото е "второто слънце на света"/Джордж Чапман/. И макар понякога да опустошава всичко по пътя си, без нея сме едно голямо НИЩО! И да, аз знам стойността й - измервам я в усмивки, прегръдки, топли и нежни думи... Знам, че няма да изгубя стойността на тези неща, защото в противен случай бих изневерила на себе си и на своята същност.

Откакто свят светува, всеки си задава един въпрос: "Какъв е смисълът на живота?" И макар отговорите да са различни, всъщност всеки се бори да стигне до този път, който ще го отведе до щастието. Онова усещане, което ни изпълва с хармония и ни дава вътрешен мир. И странното е, че нещата, които ни радват, понякога се запазват за цял живот - откакто се помня се радвам на първия сняг. Да, след това завалява още, но първите снежинки ме изпълват с надежда, че подобно както е в природата, всичко се върти и се променя. Снежинките стават вода, която дава сили на семенцата да покълнат и да се превърнат в прекрасни цветя. Знам стойността на тези неща и с никоя главоломна сума не бих могла да си ги купя, освен с една усмивка и душа, на която да позволя да се докосне до тази красота.

По-мъдрите от мен са казали, че ние сме просто едни пътници, които са тук за малко, но е важно с какво ще ни запомнят следващите поколения. Не е нужно да пишем като Шекспир или да мислим като Айнщайн, важно е как ги виждаме нещата и дали знаем стойността им? Защото, ако знаем, значи сме постигнали много...