Monday 30 November 2009

Красотата на Ирландия!

"Кака гола!"

Представям ви Сашко. Малкият сладур е на 2 годинки и няколко месеца, вече може да ходи и да говори на своя странен бебешки език. Той е университетеско дете, защото родителите му все още са незавършили студенти и много често, когато имат път към университета взимат и него, защото няма кой да го гледа. Но вчера имаше. И тази щастливка бях аз! :) Това е едно от най-лъчезарните и най-усмихнати бебета, които някога съм виждала. През цялото време усмивката не слиза от личицето му, освен в моментите, когато тати или мама не са дълго време (час-два) до него. Тогава се мръщи и дори не иска да яде от любимите си желирани бонбони - мечета.
Когато се ядоса пък казва: "100 пъти!", което ще рече, че повтаря баща си, който понякога, когато Сашко прави бели (все пак е дете) му се кара: "100 пъти ти казах да не правиш така!" :)
А когато от някъде чуе музика, усмихва се широко и със сладко гласче почва да обяснява на другите, че "бати пее". Но най-интересната му реплика вчера беше, когато погледна чантата на сестра ми, върху която има изрисувана картинка на Tinker Bell и с лукава усмивка каза: "Кака гола!", което естествено доведе до неудържим смях. А Сашко ни гледаше с красивите си сини очи, замълча и пак повтори: "Кака гола!" :) Та от вчера насам се чудя кои други герои на Дисни са "голи", за да съм подготвена за следващия път...









Sunday 29 November 2009

Обичам влюбена да бъда

Обичам влюбена да бъда

да вкусвам аромата ти
да свиквам с липсата
и да мечтая
за думи и цвят.

Искам на дъжд да ми ухае
сутрин ти да си до мен
о, baby пак отворих ковчежето
на мечтите си
на душата си
парфюмът ти...
думите са безсилни.

Нощта ме задушава
сънят за теб ме спасява
ТИ нищо не разбра...

Обичам, Обичам, Обичам
да бъда влюбена...


Saturday 28 November 2009

Можеш ли да обичаш?

Съвсем сериозно питам - можеш ли да обичаш? Можеш ли да дадеш в името на любовта всичко, на което си способен без да се страхуваш? Без да мислиш много, много? Ромео не е мислил, когато е умрял за Жулиета, както и много други след него. Не го е направил, за да може Шекспир да напише гениалната пиеса, която ще се чете много векове след него. Направил го е от любов! Тук не казвам да се самоубивате, за да докажете любовта си към някого, но не умираме ли малко, по-малко, когато всеки път уж открили любовта, я отблъскваме и се страхуваме да й се отдадем изцяло? Не убиваме ли частица от себе си, от сърцето си, от душата си? Но едно е да се радваш на слънцето от земята в хубав пролет ден, когато всичко наоколо е разцъфнало, а друго е да тръгнеш и да се опиташ да стигнеш до него, въпреки че знаеш, че тогава би бил силен, колкото една пеперуда, умираща от размазани крилца...

Колко пъти уби любовта още в зародиша си? Колко пъти си каза: "Не му е сега времето, имам изпити, много работа, крайни срокове..." По-богат ли стана? Или по-щастлив? Банковата ти сметка може да е "набъбнала" сериозно, но колко хора, колко сърца можеш да нахраниш с тези пари, като собственото си сърце не можеш да нахраниш, както трябва... Защото бързаш! Постоянно! Дори храната, която си купуваш е от Fast Food. Къде изчезна Човекът? От къде това безразличие към всичко и най-вече към Нейно Величество Любовта? И както бях чела на едно място " Всички търсим своя малък рай, а намираме самотен край", именно защото се страхуваме.
За съжаление или не, все още не мога да направя пълна аутопсия на любовта, както се беше опитал да направи един от любимите ми блогъри. Защото съм нито толкова мъдра, нито толкова добре познавам хората. Как да ги позная, като те самите не познават себе си, изгубени между лабиринта на живота, мъчейки се да изпитат и да имат нещо истинско, което след това с лека ръка унищожават, убиват, мъчат...
Замисли се сериозно дали можеш да обичаш? Дали и ти не си поредното човече, което се страхува да бъде обичан и да знае, че е ценен за някого? Знам, че повечето от вас ще отговорят: "Ама моля ти се, как можеш да задаваш този абсурден въпрос? Нима има нещо по-хубаво от това някой да те обича?" Оказва се, че има! Но въпросът не е в това... Важното е да послушаш себе си и да продължиш напред през бури и слънце, през кални пътища и поля с цветя, през пустини и снегове, колкото и трудно да е това понякога.
"Животът е като плуването, спреш ли да плуваш, потъваш!". Не искам да потъвам! Не искам да се превръщам в жалка мижитурка, която не може да обича и пропилява целия си живот в грешни забавления и грешни мечти! Не искам да съм безнадежден вик, разкъсващ тъмнината на нощта! Искам да обичам! Искам да съм АЗ! Искам да рисувам стихове по слънцето и да тичам под дъжда, мокрейки краката си и усещайки с всяка фибра на тялото и душата си, че ЖИВЕЯ!
Затова, мили ми приятелю, където и да си по света, с каквото и да се занимаваш, каквото и да чувстваш в момента, намери сили да обичаш! Ако няма кого, обичай изгрева - той никога няма да ти изневери, вечно ще е там с цялото си изящество! Обикни други светове, други култури, прашните рафтове с книги или последното есенно листо, останало сам-само върху клона на дървото, борещо се срещу вятъра! И никога, никога, никога не забравяй, че "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват...", продавайки мечтите си...

Tuesday 17 November 2009

"Имало едно време едно момиче, което обичало..."

Усещам те с всяка фибра на тялото и душата си, а си толкова далеч, толкова строг понякога... Но ме караш да грабя с пълни шепи от живота, макар понякога да си като шепа пясък, изчезващ между пръстите ми.Идваш и си отиваш с повея на вятъра, с гласа на славея- уморен и уплашен от здрачeвината на деня. И когато дойдеш, знаеш как да докоснеш струните на сърцето ми и тогава оставам без сили, колената ми омекват, слънцето пари дланите ми, оставям горещи стъпки по пътеката към звездите, опитвайки се да събера звезден прашец в огромна кошница, като че ли нищо друго няма значение.
Правиш ме по-добра, караш ме да мечтая и да си тананикам в ранни зори оная песен, която дори не знам дали съществува, дали я има... Обичам да обичам тази любов така, както недовършените стихове! Вдъхва ми сили, раждам се отново и отново като феникс от пепелта и душата ми прави серенада на сърцето и тогава... о, тогава... нищо друго няма значение. Защото стотиците километри между нас се предават и стоят изправени до стената като наказан първокласник, който и за момент не съжалява, че е там и че направил поредната пакост - това няма значение, той е награбил момента, затичал се е и скочил в прегръдките на вятъра.
Така те обичам аз... Не като Жулиета, умираща за своя Ромео, а като АЗ, създаваща малка Вселена от розови слънца и любов... Колко си ми нужен само, за да оцелея, макар и на стотици километри от мен - стига ми ръцете да се преплитат с твоите, дори насън, и да се усмихвам плахо, но истински... с очите си. Такава съм си аз! Не ме променяй, не искай нищо от мен, мога да ти дам само любов. Мога да докосна живота ти, да плъзна под кожата ти и да оставя уханието си завинаги там, защото "имало едно време едно момиче, което обичало..." и все още обича...

Monday 2 November 2009

За стойността на нещата

Няма да говоря за цифри, а за стойност. За стойността на истинските неща, които са безценни. И макар гениалният Оскар Уайлд да твърди, че "В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо", смея да мечтая, че може би, въпреки всичко, има такива хора, които знаят истинската стойност на нещата. За себе си мога да кажа, че за недългия си жизнен път, успях да разбера някои истини, които ме правят щастлива.
Любовта е една от тях. Хиляди хора, хиляди нощи и дни са писали за нея, за силата й да променя и да преобръща всичко. Тя е онази светлина в края на тунела, която ни кара да мечтаем, да летим. Дава ни късчето топлина в студените, мрачни зимни дни, защото е "второто слънце на света"/Джордж Чапман/. И макар понякога да опустошава всичко по пътя си, без нея сме едно голямо НИЩО! И да, аз знам стойността й - измервам я в усмивки, прегръдки, топли и нежни думи... Знам, че няма да изгубя стойността на тези неща, защото в противен случай бих изневерила на себе си и на своята същност.
Откакто свят светува, всеки си задава един въпрос: "Какъв е смисълът на живота?" И макар отговорите да са различни, всъщност всеки се бори да стигне до този път, който ще го отведе до щастието. Онова усещане, което ни изпълва с хармония и ни дава вътрешен мир. И странното е, че нещата, които ни радват, понякога се запазват за цял живот - откакто се помня се радвам на първия сняг. Да, след това завалява още, но първите снежинки ме изпълват с надежда, че подобно както е в природата, всичко се върти и се променя. Снежинките стават вода, която дава сили на семенцата да покълнат и да се превърнат в прекрасни цветя. Знам стойността на тези неща и с никоя главоломна сума не бих могла да си ги купя, освен с една усмивка и душа, на която да позволя да се докосне до тази красота.
По-мъдрите от мен са казали, че ние сме просто едни пътници, които са тук за малко, но е важно с какво ще ни запомнят следващите поколения. Не е нужно да пишем като Шекспир или да мислим като Айнщайн, важно е как ги виждаме нещата и дали знаем стойността им? Защото, ако знаем, значи сме постигнали много...