Monday 26 October 2009

Мъдрият просяк /индийска народна приказка/

Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз.
— Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
— Деля го на четири — отговорил просякът. — Едната част давам на дявола, другата - в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.
Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:
— Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
Но просякът не им казал нищо повече. Тогава селяните много се ядосали, хванали го и го закарали при царя. Царят му заповядал да говори и той не можел да не се подчини.
— Царю — казал той, — дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
— А кой взема заем от тебе? — попитал царят.
— Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.
— Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? - попитал пак царят.
— Имам малка дъщеря - казал просякът, — за която трябва да се грижа. Но когато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
Накрая царят попитал:
— А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
— Царю, този храм е моето тяло, а богът — душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
Царят много харесал отговорите на просяка.Той го възнаградил богато и го пуснал да си върви.

1 коментара:

Unknown said...

Докато я четях се сетих за подобна, която съм чела в "десет стъпки към съвърщенството.Буда, Дао, Дзен"

Златарят
Ако човек отчаян и наивен за продан скъпоценност занесе при градския златар, очите му ще заиграят като тези на повечето хора, когато ви погледнат.
Лицето ще остане хладнокръвно. Не ще разкрие стойността на камъка, а в плен на алчността и страховете ви ще ви държи, докато изчислява стойността на сделката.
Но само миг прекрасен с мене, скъпи мои, ще ви покаже, че Хафез не иска нищичко от Вас.
Когато пред учител като мене седнете, дори и да сте жалко същество, очите ми ще пеят от вълнение, прозрели божествеността Ви.
Хафез