Жената...

... стопява мъжката самота,
дарявайки с целувка уморените сърца.

Отпечатък от лунна светлина,
игра на сенки,
ефирен залез,
жаравата на живота -
наречена ЖЕНА!

Защото те има...

Километрите бягат под гумите на автобуса, а в далечината Стара планина се е сгушила в своето спокойствие. Ноздрите ми са се напоили с твоя аромат. Погледът ми се губи в безкрая на пролетната зеленина, с която се сливат и мислите ми...

Мисля за теб, а мартенските слънчеви лъчи нежно галят косите ми, които ти така жадно обичаш да целуваш...

Наблюдавам върховете на дърветата - така изящни и грациозни, устремени към своята синева и сякаш прегърнали вечността. И в този момент, усмивката ти пак изплува пред очите ми. В ушите ми проехтява смеха ти, който така обожавам...

Знаеш ли, попивам единствено нежност и любов от теб?! И когато притихна на рамото ти, усещайки топлината ти, чувствам как сърцето ми бие лудо. Уютът под пианото придобива своята съвършеност, защото те има и защото ме има.

Честит рожден ден, скъпи!

Откраднах теб от теб

Откраднах теб от теб

за една песен време,

казах на бляна си да те рисува

с цялата ти нежност и поезия.

И блянът, послушен мой роб,

те извая от пролетните ветрове,

от слънчевите петна по очите ми,

от канеления аромат на дните ми...

Затова си толкова желан -

като аромата на какао в студен зимен сън,

като летния, окъпан в бури огън,

като едничката магия в ръцете на дете...

Откраднах теб от теб,

не за да те имам,

а за да НИ има.

Няма да те върна.

На С.

Очите ти поръсени със звезден прашец,

изгряват в мрака на нощта,

целуват ме нежно и неуморно

до първите слънчеви петна на деня.

Обичам те!

Вали по скулестите ти страни

Разтапям се

като снежинка по лицето ти.

Закъснял е Северния вятър,

който да ме съхрани

от топлината ти.

Валят сълзи

по скулестите ти страни...

Вали... Вали...

С.Т.

Двата вълка в нас

Притча на индианците чероки

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.

Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:

- И кой вълк побеждава?

- Този, когото нахраниш – отговорил старият чероки.

Момичето с водопаден смях

ИЗПИВАМ ТЕ

Прехласвам се в очите на момичето

със водопаден смях,

което се завива с аромата ми,

сънува леки пеперуди,

а сутрин се разтваря тихо в чая ми,

излят бълбукащо във чашата

от белоснежен порцелан.

С.Т.

Теб като теб

Обесих мрака в душата си,

разтроших леда навред,

обагрих дните си с песен,

за да имат вишните теб.

Теб като поезия,

теб като цвят,

теб като ухание,

дихание,

вдъхновение,

озарение,

теб като теб.

Завих се с аромата ти тази вечер...

Завих се с аромата ти тази вечер,

изгоних студа от душата си,

вдишах миглите ти

и намерих утеха във "водопадния си смях."

Затанцувах, гледайки звездите,

открих най-красивата

и най-светлата -

подарих ти я.

Заухая ми на рози

и на пролетен дъжд,

казаха ми:"Ти си луда...

Зима е..."

Но в душата ми е пролет,

и май винаги е било така,

сещам се само за сладките мигове,

само за люляци и разпилени коси...

Завих се с аромата ти тази вечер...

И толкова е хубаво...

***

Обикнах те на лунна светлина,

дали приказката ще продължи

и на сутринта...

***

Цветя в косите,

сълзи в очите,

но от щастие...

***

Ухае ми на мандарини.

Сякаш Ботуша е

в ноздрите ми.

***

Дим в шепа,

луда страст,

Л-Ю-Б-О-В.

***

Боли от светлината,

искам звезди

в очите ти.

***

Ръждивите цветове

на асфалта

още галят нозете ми.

Въпросът е какво даваме!

Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов. Но не това ни наскърбява. Болката започва, когато не даваме любов. Родени сме, за да обичаме. Може да се каже, че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов. Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране, причина за много от нашите проблеми... Истината е, че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов. Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е какво даваме!

Алън Коен

Поздрав за всички мои приятели!

Специален поздрав за всички мои приятели! Обичам Ви! :)

Грабни мига!

Всеки един от нас има проблeми, трудни пътеки, които трябва да извърви. А те са толкова много, че понякога не му се иска сутрин да си отвори очите, защото му е "криво". Но дълбоко в себе си вярвам, че всеки един от нас се ражда с някаква мисия на този свят. Мисия, която осъзнава в най-трудните си моменти, когато остава сам със себе си и има време да зърне в душата си. И ако успява да живее така, че освен за себе си, мисли и за другите, значи тогава не тежи на тази земя. Ако поне веднъж е предизвикал усмивка, послушал изповедта на човек, изпаднал в беда, макар и непознат, ако поне веднъж се е взрял в детските очички, значи не е живял напразно.

"Homo sum et nihil humani a me alienum puto." /"Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо."/е казал Теренций преди много векове и е бил прав. Защото колкото и да се опитваме да бъдем добри, понякога имаме моменти на слабост, когато нараняваме или нас нараняват. Но важното е след това да осъзнаем грешките си, да се усмихнем на света и да простим на хората и то не само на Коледа.

Важното е, дори да има разочарования, да грабнем мига и да поемем по шарената дъга към непознати светове, към звездите, към мечтите и към хълмовете, разцъфнали от пролетното слънце. Защото не е важно колко си живял, важно е КАК си живял и до колко човешки сърца си успял да стигнеш, усещайки пулса на Вселената.

Животът наистина е прекалено кратък, но е хубав и шарен! И ако успееш да уловиш цветните балони в ежеднението, значи не си съществувал, а си ЖИВЯЛ, ти си ЖИВЯЛ...

Танцува ми се като пуканка

Танцува ми се като пуканка

в тенджерата на живота.

Слънце жарко да ме пали,

люляк ароматен да ме гали.

Да тръгна по прашните пътища

на света,

да прекося планини

и морета,

в Индия слънцето да пращам,

в Африка изгрева да посрещам...

ЖИВЕЕ МИ СЕ!

Красотата на Ирландия!

"Кака гола!"

Представям ви Сашко. Малкият сладур е на 2 годинки и няколко месеца, вече може да ходи и да говори на своя странен бебешки език. Той е университетеско дете, защото родителите му все още са незавършили студенти и много често, когато имат път към университета взимат и него, защото няма кой да го гледа. Но вчера имаше. И тази щастливка бях аз! :) Това е едно от най-лъчезарните и най-усмихнати бебета, които някога съм виждала. През цялото време усмивката не слиза от личицето му, освен в моментите, когато тати или мама не са дълго време (час-два) до него. Тогава се мръщи и дори не иска да яде от любимите си желирани бонбони - мечета.

Когато се ядоса пък казва: "100 пъти!", което ще рече, че повтаря баща си, който понякога, когато Сашко прави бели (все пак е дете) му се кара: "100 пъти ти казах да не правиш така!" :)

А когато от някъде чуе музика, усмихва се широко и със сладко гласче почва да обяснява на другите, че "бати пее". Но най-интересната му реплика вчера беше, когато погледна чантата на сестра ми, върху която има изрисувана картинка на Tinker Bell и с лукава усмивка каза: "Кака гола!", което естествено доведе до неудържим смях. А Сашко ни гледаше с красивите си сини очи, замълча и пак повтори: "Кака гола!" :) Та от вчера насам се чудя кои други герои на Дисни са "голи", за да съм подготвена за следващия път...

Обичам влюбена да бъда

Обичам влюбена да бъда

да вкусвам аромата ти

да свиквам с липсата

и да мечтая

за думи и цвят.

Искам на дъжд да ми ухае

сутрин ти да си до мен

о, baby пак отворих ковчежето

на мечтите си

на душата си

парфюмът ти...

думите са безсилни.

Нощта ме задушава

сънят за теб ме спасява

ТИ нищо не разбра...

Обичам, Обичам, Обичам

да бъда влюбена...

Можеш ли да обичаш?

Съвсем сериозно питам - можеш ли да обичаш? Можеш ли да дадеш в името на любовта всичко, на което си способен без да се страхуваш? Без да мислиш много, много? Ромео не е мислил, когато е умрял за Жулиета, както и много други след него. Не го е направил, за да може Шекспир да напише гениалната пиеса, която ще се чете много векове след него. Направил го е от любов! Тук не казвам да се самоубивате, за да докажете любовта си към някого, но не умираме ли малко, по-малко, когато всеки път уж открили любовта, я отблъскваме и се страхуваме да й се отдадем изцяло? Не убиваме ли частица от себе си, от сърцето си, от душата си? Но едно е да се радваш на слънцето от земята в хубав пролет ден, когато всичко наоколо е разцъфнало, а друго е да тръгнеш и да се опиташ да стигнеш до него, въпреки че знаеш, че тогава би бил силен, колкото една пеперуда, умираща от размазани крилца...

Колко пъти уби любовта още в зародиша си? Колко пъти си каза: "Не му е сега времето, имам изпити, много работа, крайни срокове..." По-богат ли стана? Или по-щастлив? Банковата ти сметка може да е "набъбнала" сериозно, но колко хора, колко сърца можеш да нахраниш с тези пари, като собственото си сърце не можеш да нахраниш, както трябва... Защото бързаш! Постоянно! Дори храната, която си купуваш е от Fast Food. Къде изчезна Човекът? От къде това безразличие към всичко и най-вече към Нейно Величество Любовта? И както бях чела на едно място " Всички търсим своя малък рай, а намираме самотен край", именно защото се страхуваме.

За съжаление или не, все още не мога да направя пълна аутопсия на любовта, както се беше опитал да направи един от любимите ми блогъри. Защото съм нито толкова мъдра, нито толкова добре познавам хората. Как да ги позная, като те самите не познават себе си, изгубени между лабиринта на живота, мъчейки се да изпитат и да имат нещо истинско, което след това с лека ръка унищожават, убиват, мъчат...

Замисли се сериозно дали можеш да обичаш? Дали и ти не си поредното човече, което се страхува да бъде обичан и да знае, че е ценен за някого? Знам, че повечето от вас ще отговорят: "Ама моля ти се, как можеш да задаваш този абсурден въпрос? Нима има нещо по-хубаво от това някой да те обича?" Оказва се, че има! Но въпросът не е в това... Важното е да послушаш себе си и да продължиш напред през бури и слънце, през кални пътища и поля с цветя, през пустини и снегове, колкото и трудно да е това понякога.

"Животът е като плуването, спреш ли да плуваш, потъваш!". Не искам да потъвам! Не искам да се превръщам в жалка мижитурка, която не може да обича и пропилява целия си живот в грешни забавления и грешни мечти! Не искам да съм безнадежден вик, разкъсващ тъмнината на нощта! Искам да обичам! Искам да съм АЗ! Искам да рисувам стихове по слънцето и да тичам под дъжда, мокрейки краката си и усещайки с всяка фибра на тялото и душата си, че ЖИВЕЯ!

Затова, мили ми приятелю, където и да си по света, с каквото и да се занимаваш, каквото и да чувстваш в момента, намери сили да обичаш! Ако няма кого, обичай изгрева - той никога няма да ти изневери, вечно ще е там с цялото си изящество! Обикни други светове, други култури, прашните рафтове с книги или последното есенно листо, останало сам-само върху клона на дървото, борещо се срещу вятъра! И никога, никога, никога не забравяй, че "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват...", продавайки мечтите си...

"Имало едно време едно момиче, което обичало..."

Усещам те с всяка фибра на тялото и душата си, а си толкова далеч, толкова строг понякога... Но ме караш да грабя с пълни шепи от живота, макар понякога да си като шепа пясък, изчезващ между пръстите ми.Идваш и си отиваш с повея на вятъра, с гласа на славея- уморен и уплашен от здрачeвината на деня. И когато дойдеш, знаеш как да докоснеш струните на сърцето ми и тогава оставам без сили, колената ми омекват, слънцето пари дланите ми, оставям горещи стъпки по пътеката към звездите, опитвайки се да събера звезден прашец в огромна кошница, като че ли нищо друго няма значение.

Правиш ме по-добра, караш ме да мечтая и да си тананикам в ранни зори оная песен, която дори не знам дали съществува, дали я има... Обичам да обичам тази любов така, както недовършените стихове! Вдъхва ми сили, раждам се отново и отново като феникс от пепелта и душата ми прави серенада на сърцето и тогава... о, тогава... нищо друго няма значение. Защото стотиците километри между нас се предават и стоят изправени до стената като наказан първокласник, който и за момент не съжалява, че е там и че направил поредната пакост - това няма значение, той е награбил момента, затичал се е и скочил в прегръдките на вятъра.

Така те обичам аз... Не като Жулиета, умираща за своя Ромео, а като АЗ, създаваща малка Вселена от розови слънца и любов... Колко си ми нужен само, за да оцелея, макар и на стотици километри от мен - стига ми ръцете да се преплитат с твоите, дори насън, и да се усмихвам плахо, но истински... с очите си. Такава съм си аз! Не ме променяй, не искай нищо от мен, мога да ти дам само любов. Мога да докосна живота ти, да плъзна под кожата ти и да оставя уханието си завинаги там, защото "имало едно време едно момиче, което обичало..." и все още обича...

За стойността на нещата

Няма да говоря за цифри, а за стойност. За стойността на истинските неща, които са безценни. И макар гениалният Оскар Уайлд да твърди, че "В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо", смея да мечтая, че може би, въпреки всичко, има такива хора, които знаят истинската стойност на нещата. За себе си мога да кажа, че за недългия си жизнен път, успях да разбера някои истини, които ме правят щастлива.

Любовта е една от тях. Хиляди хора, хиляди нощи и дни са писали за нея, за силата й да променя и да преобръща всичко. Тя е онази светлина в края на тунела, която ни кара да мечтаем, да летим. Дава ни късчето топлина в студените, мрачни зимни дни, защото е "второто слънце на света"/Джордж Чапман/. И макар понякога да опустошава всичко по пътя си, без нея сме едно голямо НИЩО! И да, аз знам стойността й - измервам я в усмивки, прегръдки, топли и нежни думи... Знам, че няма да изгубя стойността на тези неща, защото в противен случай бих изневерила на себе си и на своята същност.

Откакто свят светува, всеки си задава един въпрос: "Какъв е смисълът на живота?" И макар отговорите да са различни, всъщност всеки се бори да стигне до този път, който ще го отведе до щастието. Онова усещане, което ни изпълва с хармония и ни дава вътрешен мир. И странното е, че нещата, които ни радват, понякога се запазват за цял живот - откакто се помня се радвам на първия сняг. Да, след това завалява още, но първите снежинки ме изпълват с надежда, че подобно както е в природата, всичко се върти и се променя. Снежинките стават вода, която дава сили на семенцата да покълнат и да се превърнат в прекрасни цветя. Знам стойността на тези неща и с никоя главоломна сума не бих могла да си ги купя, освен с една усмивка и душа, на която да позволя да се докосне до тази красота.

По-мъдрите от мен са казали, че ние сме просто едни пътници, които са тук за малко, но е важно с какво ще ни запомнят следващите поколения. Не е нужно да пишем като Шекспир или да мислим като Айнщайн, важно е как ги виждаме нещата и дали знаем стойността им? Защото, ако знаем, значи сме постигнали много...