Километрите бягат под гумите на автобуса, а в далечината Стара планина се е сгушила в своето спокойствие. Ноздрите ми са се напоили с твоя аромат. Погледът ми се губи в безкрая на пролетната зеленина, с която се сливат и мислите ми...
Мисля за теб, а мартенските слънчеви лъчи нежно галят косите ми, които ти така жадно обичаш да целуваш...
Наблюдавам върховете на дърветата - така изящни и грациозни, устремени към своята синева и сякаш прегърнали вечността. И в този момент, усмивката ти пак изплува пред очите ми. В ушите ми проехтява смеха ти, който така обожавам...
Знаеш ли, попивам единствено нежност и любов от теб?! И когато притихна на рамото ти, усещайки топлината ти, чувствам как сърцето ми бие лудо. Уютът под пианото придобива своята съвършеност, защото те има и защото ме има.
Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов. Но не това ни наскърбява. Болката започва, когато не даваме любов. Родени сме, за да обичаме. Може да се каже, че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов. Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране, причина за много от нашите проблеми... Истината е, че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов. Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е какво даваме!
Всеки един от нас има проблeми, трудни пътеки, които трябва да извърви. А те са толкова много, че понякога не му се иска сутрин да си отвори очите, защото му е "криво". Но дълбоко в себе си вярвам, че всеки един от нас се ражда с някаква мисия на този свят. Мисия, която осъзнава в най-трудните си моменти, когато остава сам със себе си и има време да зърне в душата си. И ако успява да живее така, че освен за себе си, мисли и за другите, значи тогава не тежи на тази земя. Ако поне веднъж е предизвикал усмивка, послушал изповедта на човек, изпаднал в беда, макар и непознат, ако поне веднъж се е взрял в детските очички, значи не е живял напразно.
"Homo sum et nihil humani a me alienum puto." /"Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо."/е казал Теренций преди много векове и е бил прав. Защото колкото и да се опитваме да бъдем добри, понякога имаме моменти на слабост, когато нараняваме или нас нараняват. Но важното е след това да осъзнаем грешките си, да се усмихнем на света и да простим на хората и то не само на Коледа.
Важното е, дори да има разочарования, да грабнем мига и да поемем по шарената дъга към непознати светове, към звездите, към мечтите и към хълмовете, разцъфнали от пролетното слънце. Защото не е важно колко си живял, важно е КАК си живял и до колко човешки сърца си успял да стигнеш, усещайки пулса на Вселената.
Животът наистина е прекалено кратък, но е хубав и шарен! И ако успееш да уловиш цветните балони в ежеднението, значи не си съществувал, а си ЖИВЯЛ, ти си ЖИВЯЛ...
Съвсем сериозно питам - можеш ли да обичаш? Можеш ли да дадеш в името на любовта всичко, на което си способен без да се страхуваш? Без да мислиш много, много? Ромео не е мислил, когато е умрял за Жулиета, както и много други след него. Не го е направил, за да може Шекспир да напише гениалната пиеса, която ще се чете много векове след него. Направил го е от любов! Тук не казвам да се самоубивате, за да докажете любовта си към някого, но не умираме ли малко, по-малко, когато всеки път уж открили любовта, я отблъскваме и се страхуваме да й се отдадем изцяло? Не убиваме ли частица от себе си, от сърцето си, от душата си? Но едно е да се радваш на слънцето от земята в хубав пролет ден, когато всичко наоколо е разцъфнало, а друго е да тръгнеш и да се опиташ да стигнеш до него, въпреки че знаеш, че тогава би бил силен, колкото една пеперуда, умираща от размазани крилца...
Колко пъти уби любовта още в зародиша си? Колко пъти си каза: "Не му е сега времето, имам изпити, много работа, крайни срокове..." По-богат ли стана? Или по-щастлив? Банковата ти сметка може да е "набъбнала" сериозно, но колко хора, колко сърца можеш да нахраниш с тези пари, като собственото си сърце не можеш да нахраниш, както трябва... Защото бързаш! Постоянно! Дори храната, която си купуваш е от Fast Food. Къде изчезна Човекът? От къде това безразличие към всичко и най-вече към Нейно Величество Любовта? И както бях чела на едно място " Всички търсим своя малък рай, а намираме самотен край", именно защото се страхуваме.
За съжаление или не, все още не мога да направя пълна аутопсия на любовта, както се беше опитал да направи един от любимите ми блогъри. Защото съм нито толкова мъдра, нито толкова добре познавам хората. Как да ги позная, като те самите не познават себе си, изгубени между лабиринта на живота, мъчейки се да изпитат и да имат нещо истинско, което след това с лека ръка унищожават, убиват, мъчат...
Замисли се сериозно дали можеш да обичаш? Дали и ти не си поредното човече, което се страхува да бъде обичан и да знае, че е ценен за някого? Знам, че повечето от вас ще отговорят: "Ама моля ти се, как можеш да задаваш този абсурден въпрос? Нима има нещо по-хубаво от това някой да те обича?" Оказва се, че има! Но въпросът не е в това... Важното е да послушаш себе си и да продължиш напред през бури и слънце, през кални пътища и поля с цветя, през пустини и снегове, колкото и трудно да е това понякога.
"Животът е като плуването, спреш ли да плуваш, потъваш!". Не искам да потъвам! Не искам да се превръщам в жалка мижитурка, която не може да обича и пропилява целия си живот в грешни забавления и грешни мечти! Не искам да съм безнадежден вик, разкъсващ тъмнината на нощта! Искам да обичам! Искам да съм АЗ! Искам да рисувам стихове по слънцето и да тичам под дъжда, мокрейки краката си и усещайки с всяка фибра на тялото и душата си, че ЖИВЕЯ!
Затова, мили ми приятелю, където и да си по света, с каквото и да се занимаваш, каквото и да чувстваш в момента, намери сили да обичаш! Ако няма кого, обичай изгрева - той никога няма да ти изневери, вечно ще е там с цялото си изящество! Обикни други светове, други култури, прашните рафтове с книги или последното есенно листо, останало сам-само върху клона на дървото, борещо се срещу вятъра! И никога, никога, никога не забравяй, че "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват...", продавайки мечтите си...
Усещам те с всяка фибра на тялото и душата си, а си толкова далеч, толкова строг понякога... Но ме караш да грабя с пълни шепи от живота, макар понякога да си като шепа пясък, изчезващ между пръстите ми.Идваш и си отиваш с повея на вятъра, с гласа на славея- уморен и уплашен от здрачeвината на деня. И когато дойдеш, знаеш как да докоснеш струните на сърцето ми и тогава оставам без сили, колената ми омекват, слънцето пари дланите ми, оставям горещи стъпки по пътеката към звездите, опитвайки се да събера звезден прашец в огромна кошница, като че ли нищо друго няма значение.
Правиш ме по-добра, караш ме да мечтая и да си тананикам в ранни зори оная песен, която дори не знам дали съществува, дали я има... Обичам да обичам тази любов така, както недовършените стихове! Вдъхва ми сили, раждам се отново и отново като феникс от пепелта и душата ми прави серенада на сърцето и тогава... о, тогава... нищо друго няма значение. Защото стотиците километри между нас се предават и стоят изправени до стената като наказан първокласник, който и за момент не съжалява, че е там и че направил поредната пакост - това няма значение, той е награбил момента, затичал се е и скочил в прегръдките на вятъра.
Така те обичам аз... Не като Жулиета, умираща за своя Ромео, а като АЗ, създаваща малка Вселена от розови слънца и любов... Колко си ми нужен само, за да оцелея, макар и на стотици километри от мен - стига ми ръцете да се преплитат с твоите, дори насън, и да се усмихвам плахо, но истински... с очите си. Такава съм си аз! Не ме променяй, не искай нищо от мен, мога да ти дам само любов. Мога да докосна живота ти, да плъзна под кожата ти и да оставя уханието си завинаги там, защото "имало едно време едно момиче, което обичало..." и все още обича...
Няма да говоря за цифри, а за стойност. За стойността на истинските неща, които са безценни. И макар гениалният Оскар Уайлд да твърди, че "В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо", смея да мечтая, че може би, въпреки всичко, има такива хора, които знаят истинската стойност на нещата. За себе си мога да кажа, че за недългия си жизнен път, успях да разбера някои истини, които ме правят щастлива.
Любовта е една от тях. Хиляди хора, хиляди нощи и дни са писали за нея, за силата й да променя и да преобръща всичко. Тя е онази светлина в края на тунела, която ни кара да мечтаем, да летим. Дава ни късчето топлина в студените, мрачни зимни дни, защото е "второто слънце на света"/Джордж Чапман/. И макар понякога да опустошава всичко по пътя си, без нея сме едно голямо НИЩО! И да, аз знам стойността й - измервам я в усмивки, прегръдки, топли и нежни думи... Знам, че няма да изгубя стойността на тези неща, защото в противен случай бих изневерила на себе си и на своята същност.
Откакто свят светува, всеки си задава един въпрос: "Какъв е смисълът на живота?" И макар отговорите да са различни, всъщност всеки се бори да стигне до този път, който ще го отведе до щастието. Онова усещане, което ни изпълва с хармония и ни дава вътрешен мир. И странното е, че нещата, които ни радват, понякога се запазват за цял живот - откакто се помня се радвам на първия сняг. Да, след това завалява още, но първите снежинки ме изпълват с надежда, че подобно както е в природата, всичко се върти и се променя. Снежинките стават вода, която дава сили на семенцата да покълнат и да се превърнат в прекрасни цветя. Знам стойността на тези неща и с никоя главоломна сума не бих могла да си ги купя, освен с една усмивка и душа, на която да позволя да се докосне до тази красота.
По-мъдрите от мен са казали, че ние сме просто едни пътници, които са тук за малко, но е важно с какво ще ни запомнят следващите поколения. Не е нужно да пишем като Шекспир или да мислим като Айнщайн, важно е как ги виждаме нещата и дали знаем стойността им? Защото, ако знаем, значи сме постигнали много...
Любовта движи света! Тя е оная светла искрица, даваща смисъл на живота ни. Заобиколени сме навсякъде от нея, макар понякога да не я забелязваме, отминаваме, не й обръщаме внимание.
Загледали ли сте се понякога в очите на дете? Ако не сте - направете го! Там ще откриете най-чистата детска любов.
Спряли ли сте се пред талантлив уличен музикант? Направете го! Там ще откриете любовта на музиката - тя ще Ви накара да се чувствате по-добре.
Сутрин, ставайки рано, наблюдавали ли сте изгрева? Вдишвали ли сте дълбоко въздуха? А залеза? Цветята? Направете го, защото там ще откриете любовта на природата.
Днес казахте ли на половинката си или на любим човек, колко много го обичате и че е много важен за Вас? Направете го - там ще откриете искрената любов на любимите си хора.
Усмихнахте ли се на някого? Направете го, защото така ще получите своята заслужена усмивка и това ще Ви направи по-щастливи.
Помогнете на някого - и това е любов! Зарадвайте го!
Подарете нещо на някого от сърце!
Простете! С омразата и злобата до никъде няма да стигнем.
Раздайте цялата си любов и ще получите в замяна много повече от това, което сте дали.
Започнах деня с парченце вкусна кроасанова торта ;) и чаша ароматно кафе, сервирана в леглото. Хрумнаха ми няколко идеи, които ми занимават мозъчето от половин час и се чувствам прекрасно. Днес е от ония красиви дни, в които си правя пижамено парти в леглото с моя бебчо (лаптопа ми) и си мисля, че животът ми е като вълшебна кутия шоколадови бонбони с много красиви мигове и безброй осъществени мечти. Имам цял букет уханни люляци и една роза върху масата - сякаш цялата омайна красота на пролетта се е събрала в този букет. И сякаш никога не е била зима, никога не е било студено, никога е нямало лоши дни, а само кутия шоколадови бонбони с ягодов пълнеж или сладолед с вкус на киви - от ония, които са с парченца плодове.
Животът е прекрасен и всеки ден е по-очарователен от вчера ... като изпята любовна песен на брега на езеро, къпещо се с последните дъждовни капки. Вземете повече от любовта, която Ви дава света - това е най-важното: да гребеш с пълни шепи хармония, обич и красота.
Posts
