Книгата отива при...

Късметът се усмихна на Aivanova и тя печели книгата на Емануил Попдимитров - "На дива роза пъпки нежни". Честито! :)

Подарявам книга!

Първата ми публикация в този блог е от 6 ноември 2008 г. Не съм от тези блогъри, които пишат всеки ден, защото не винаги имам вдъхновение. Не знам колко хора го следят редовно и му се радват, макар вече броят на последователите да е 50. :)

Преди време си бях обещала, че ако някой ден имам толкова читатели на блога, ще направя нещо като "юбилей" на последователите. Затова реших да подаря на един от Вас една прекрасна книга от личната ми библиотека. Става въпрос за книжката "На дива роза пъпки нежни" - любовна лирика от Емануил Попдимитров. Единственото нещо, което трябва да направите е да оставите коментар под тази публикация. Ще избера на кого да подаря книгата чрез жребий. Краен срок - 15 септември. Пощенските разходи са за моя сметка.

Както и искам да благодаря на всички, които ме четат, коментират или просто минават от тук случайно! Обичайте се и се усмихвайте повече! :)

Семейство Слънчеви

Представям Ви семейство Слънчеви - наричат се така, защото всички те имат слънчева усмивка и ме зарадваха в един много хубав слънчев ден. Получих ги като подарък от най-добрата ми приятелка Катя, която ги беше направила с много любов, специално за мен.

Понякога, за да зарадваш някого; за да му подариш малко красота и обич, не е необходимо нищо друго, освен желание и малко повече въображение.

Тези "слънчеви" ягодки и всичко останало, което ми се случва напоследък, ме накараха да си кажа: "Искам съм слънчево момиче, въпреки трудностите понякога! Защото любовта струи отвсякъде, просто трябва да я откриеш..."

Да съм слънчево момиче

В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Петя Дубарова