Обич

Идва знойно лято. Красиво. Запомнящо се. Със своето топло море и замечтани песъчинки. Любовни стихове чайките редят. Любовта се носи във въздуха. Ухае на жега. Пареща жега. Чувствителна жега. Истинска. И пак е красиво...
После идва есента... със своята меланхолия. От много далечни места, от непознати страни, вятърът ни довява облаци с аромат на лайка. Идват и си отиват тъй бързо, както слънчевите лъчи, галещи косите ми. Пея за истинската любов, въпреки многото тунели в мен; въпреки войните, които водя със себе си; въпреки реките, бушуващи в мен - тези, които не знам къде се вливат. Вярвам в Нея! Без да задавам излишни въпроси, без да се съмнявам, без да чакам. Защото имам птички, които изпълват деня и нощта ми с омайни песни.
После настъпва зима. Красива зима! Снежна. Пухкава. Бяла. Със своите хиляди снежинки и топли сърца. Истински. Влюбени! Всяко късче лед рисува сребърни мечти. Чертае нови хоризонти. Открива нови светове... Пред всички нас. Но отминава бързо и настъпва Тя: любимата ми пролет - със своите влюбени врабчета. Нов живот се ражда. Всяка тревичка, всяка рекичка, всяко цвете ухае на пролет, ... на люляк, ... на любов. Носи ни порция сладко щастие. Истинско. Цветно. С много теменужки. Със своя южняк идва тя, довяващ ни много нови мечти. Осъществими. Всичко ухае на обич и е обич. Някъде, някой, незнайно защо, незнайно колко и незнайно кого... обича! Просто ОБИЧА...