Можеш ли да обичаш?

Съвсем сериозно питам - можеш ли да обичаш? Можеш ли да дадеш в името на любовта всичко, на което си способен без да се страхуваш? Без да мислиш много, много? Ромео не е мислил, когато е умрял за Жулиета, както и много други след него. Не го е направил, за да може Шекспир да напише гениалната пиеса, която ще се чете много векове след него. Направил го е от любов! Тук не казвам да се самоубивате, за да докажете любовта си към някого, но не умираме ли малко, по-малко, когато всеки път уж открили любовта, я отблъскваме и се страхуваме да й се отдадем изцяло? Не убиваме ли частица от себе си, от сърцето си, от душата си? Но едно е да се радваш на слънцето от земята в хубав пролет ден, когато всичко наоколо е разцъфнало, а друго е да тръгнеш и да се опиташ да стигнеш до него, въпреки че знаеш, че тогава би бил силен, колкото една пеперуда, умираща от размазани крилца...

Колко пъти уби любовта още в зародиша си? Колко пъти си каза: "Не му е сега времето, имам изпити, много работа, крайни срокове..." По-богат ли стана? Или по-щастлив? Банковата ти сметка може да е "набъбнала" сериозно, но колко хора, колко сърца можеш да нахраниш с тези пари, като собственото си сърце не можеш да нахраниш, както трябва... Защото бързаш! Постоянно! Дори храната, която си купуваш е от Fast Food. Къде изчезна Човекът? От къде това безразличие към всичко и най-вече към Нейно Величество Любовта? И както бях чела на едно място " Всички търсим своя малък рай, а намираме самотен край", именно защото се страхуваме.

За съжаление или не, все още не мога да направя пълна аутопсия на любовта, както се беше опитал да направи един от любимите ми блогъри. Защото съм нито толкова мъдра, нито толкова добре познавам хората. Как да ги позная, като те самите не познават себе си, изгубени между лабиринта на живота, мъчейки се да изпитат и да имат нещо истинско, което след това с лека ръка унищожават, убиват, мъчат...

Замисли се сериозно дали можеш да обичаш? Дали и ти не си поредното човече, което се страхува да бъде обичан и да знае, че е ценен за някого? Знам, че повечето от вас ще отговорят: "Ама моля ти се, как можеш да задаваш този абсурден въпрос? Нима има нещо по-хубаво от това някой да те обича?" Оказва се, че има! Но въпросът не е в това... Важното е да послушаш себе си и да продължиш напред през бури и слънце, през кални пътища и поля с цветя, през пустини и снегове, колкото и трудно да е това понякога.

"Животът е като плуването, спреш ли да плуваш, потъваш!". Не искам да потъвам! Не искам да се превръщам в жалка мижитурка, която не може да обича и пропилява целия си живот в грешни забавления и грешни мечти! Не искам да съм безнадежден вик, разкъсващ тъмнината на нощта! Искам да обичам! Искам да съм АЗ! Искам да рисувам стихове по слънцето и да тичам под дъжда, мокрейки краката си и усещайки с всяка фибра на тялото и душата си, че ЖИВЕЯ!

Затова, мили ми приятелю, където и да си по света, с каквото и да се занимаваш, каквото и да чувстваш в момента, намери сили да обичаш! Ако няма кого, обичай изгрева - той никога няма да ти изневери, вечно ще е там с цялото си изящество! Обикни други светове, други култури, прашните рафтове с книги или последното есенно листо, останало сам-само върху клона на дървото, борещо се срещу вятъра! И никога, никога, никога не забравяй, че "Живеят само влюбените, останалите просто съществуват...", продавайки мечтите си...

"Имало едно време едно момиче, което обичало..."

Усещам те с всяка фибра на тялото и душата си, а си толкова далеч, толкова строг понякога... Но ме караш да грабя с пълни шепи от живота, макар понякога да си като шепа пясък, изчезващ между пръстите ми.Идваш и си отиваш с повея на вятъра, с гласа на славея- уморен и уплашен от здрачeвината на деня. И когато дойдеш, знаеш как да докоснеш струните на сърцето ми и тогава оставам без сили, колената ми омекват, слънцето пари дланите ми, оставям горещи стъпки по пътеката към звездите, опитвайки се да събера звезден прашец в огромна кошница, като че ли нищо друго няма значение.

Правиш ме по-добра, караш ме да мечтая и да си тананикам в ранни зори оная песен, която дори не знам дали съществува, дали я има... Обичам да обичам тази любов така, както недовършените стихове! Вдъхва ми сили, раждам се отново и отново като феникс от пепелта и душата ми прави серенада на сърцето и тогава... о, тогава... нищо друго няма значение. Защото стотиците километри между нас се предават и стоят изправени до стената като наказан първокласник, който и за момент не съжалява, че е там и че направил поредната пакост - това няма значение, той е награбил момента, затичал се е и скочил в прегръдките на вятъра.

Така те обичам аз... Не като Жулиета, умираща за своя Ромео, а като АЗ, създаваща малка Вселена от розови слънца и любов... Колко си ми нужен само, за да оцелея, макар и на стотици километри от мен - стига ми ръцете да се преплитат с твоите, дори насън, и да се усмихвам плахо, но истински... с очите си. Такава съм си аз! Не ме променяй, не искай нищо от мен, мога да ти дам само любов. Мога да докосна живота ти, да плъзна под кожата ти и да оставя уханието си завинаги там, защото "имало едно време едно момиче, което обичало..." и все още обича...